Училището с дългите правоъгълни стаи и сиви стативи, училището с високите прозорци, в една голяма стара и сива софийска сграда, училището, най-несивото, най-многоцветното като багри, като настроения, като мечти и изживявания е разположено срещу и най-оживеното и интересно кръстовище в София. От моето училище се вижда статуята на Патриарх Евтимий, както и малкия, но за всички ни известен площад, където за първи път се е изпяла като протест песента „Let it be”. Моето училище се слави с най-артистичния и свободен дух, една институция за млади, прохождащи художници, гимназия, свързана с младостта на най-изявените български таланти в областта на изящните изкуства, гимназия, каквато едва ли има в друга страна - нашата Национална Художествена Гимназия „Илия Петров” в гр.София.
          Няма да забравя ослепителното утринно слънце, топлите лъчи над сградите по булевард „Левски” когато рано сутринта се отправих към ателиетата на гимназията, за да се включа към развълнуваното множество родители и кандидати за новата генерация млади творци. Приемните изпити за „Хе Ге-то” бяха три, мисля, че и до днес са толкова: постановка с молив, цветна задача – отново постановка-натюрморт, и накрая композиция.
          Сбъдна се най-голямата ми мечта, НАЙ-ГОЛЯМАТА!

       Мислех си, а и сега смятам така, че това училище е един истински “родилен дом” на бъдещи творци, създател на професионални  художници, обучавани и възпитавани за света на изкуството от най-голeмите педагози в областта на изобразително изкуство.
       Едва ли друг път в живота си съм имал такова волно и щастливо лято, изпълнено с гордост, мечти и планове, обзели ме след успешното ми предствавяне на изпита за Художествената гимназия. Ярко в спомените ми изплуват онези слънчеви и ведри ранни следобеди, в които се завръщах победоносно към къщи след изпитите в гимназията, от които все пак и в трите случая бях много доволен. Всъщност още първият и най-важен изпитен ден от кампанията по приема ме изпрати в първата десятка и в следващите дни конкурсът ми се виждаше все по-вълнуващ и благосклонен. И така моят път отново бе преподтвърден и предначертан за бъдещето и все пак не си давах реална оценка колко трудности, колко бариери и предизвикателства ще трябва да преодолявам занапред. Пред юношеските ми очи, в съзнанието ми, се зареждаше една безкрайна приказка от вдъхновение и красиви емоции, много от които не са ме напускали до този момент. Всъщност оформянето и уплътняването на детската ми мечта, която бе и надежда на най-близките ми, амбицията ми да стана художник започваше да придобива реален контур, превръщаше се в осъзната възможност, от която като че ли малко се плашех...Та аз бях чел толкова много неща за трудния и катастрофален понякога живот на именити наши и чужди художници...Радостта ми беше неистово голяма, но и страхът ми, че тръгвам по много труден път, в който няма никакви гаранции за успех, по който са вървяли и вървят много амбициозни и много способни и по-малко талантливи хора, път, който изисква много усилия, воля и най-важното – силна вътрешна привързаност към това най-красиво занимание – рисуването.

            Мога категорично да кажа, че за всичките пет години на обучение в Художествената гимназия не съм имал дори един единствен ден, белязан от горчилка, разочарование и безсилие. Понякога се ядосвах истински на прозвището, което ми бяха измислили по-голeмите – „Вундера”. Може би бяха научили, че идвам от Училището на „талантите”, както беше известно Горнобанското училище. Между другото, по-късно усетих, че не само съучениците ми, но дори и учителите ме наблюдаваха и следяха резултатите ми по всички дисциплини – общообразователни и специални, с голям интерес. Въпреки неприкритото внимание и любопитство към моята “не много скромна особа”, аз рядко се дразнех, по-скоро всичко това ме мотивираше да полагам усилия, да бъда един от най-добрите във всичко – в знанията, в спорта, и в най-важното – в рисувалната работа, където имаше изключителна състезателност, чието най-силно проявление се проявяваше в така наречения „конферанс”. На този конферанс всяка от картините, рисунките или скулпторите получаваше безмилостната оценка както на съучениците, така и на съответния учител. Тези моменти от учебния процес бяха много ценни и интересни, защото освен, че ни подготвяха за реалната състезателност в живота, ни учеха да се стремим да бъдем максимално взискателни не само към другите, но и към себе си, да търсим обективната оценка не само на нашето постижение, но и на чуждото, да преодоляваме негативните оценки към собствената работа, да се радваме на успеха на „другия”, да бъдем колегиално въздържани и лоялни...Разбира се много малко от нас придобиха подобни качества, но аз твърдо мога да кажа за себе си, че там, в училището аз добавих най-хубавите си черти към това, което бях придобил с помощта на семейството си - да се стремя да бъда справедлив, честен, великодушен, колкото и трудно да е това в някои ситуации.

            Всяка учебна седмица, всеки учебен ден беше от началото до края си един неспирен низ от позитивни вълнения и весели истории, любопитни, интересни учебни часове, специални или общообразователни, едни дълги, просрочени междучасия, в които не спирахме да рисуваме, превръщайки ги в продължение на уроците по живопис и композиция. Смях, незлобливи конфликти, майтапи и „бъзици”, подигравки дори, се сипеха като плодотворен дъжд, в някаква степен, категорично свързан и с рисуваческата ни работа, най-вече със свободните задачи – „волната програма”, скиците, драсканиците по тетрадките и разбира се задължителното изписване на широките папки. Интересното е, че ние всички недоволствахме, когато трябваше да влезем във ваканция, противно на типичното за повечето ученици нежелание да ходят на училище.
       Понякога , минавайки през района на ХГ-то, срещам момчета и момичета, забързани, носещи големите рисувални папки... Става ми малко мъчно и малко завистливо ги поглеждам, радвам им се, не се чудя, че са шумни, че са странно облечени, че косите им са понякога несресани, че изглеждат малко смешновато, но най-важното – че в очите им свети онова пламъче с особената светлина на творческите личности, на свободните млади хора, отдали се на изкуството...