В съвременния живот съществуват страшно много професии, много специалности и какви ли не дейности. Да си художник е много повече от професия, художник означава да си мечтател, философ, мислител…. Най-важното за твореца-художник е да не губи великото усещане за образно мислене, съпътствано от мечти и размисли при всеки замах на молива, четката, перото. Мечтите отдават своеобразна енергия на изкуството, разтварят като ветрило визията, или пък обратното – концентрират мислите в една обща тема. Създаването на картината е преди всичко свободолюбив процес, който изисква гъвкавост, търси разнообразие и риск, себепровокира, и в крайна сметка може да въплъти в себе си и живот, и движение, и приказност.

         Живописта, рисуването по-точно, е фундаментално изразно средство на естетиката. То е заложено в много от съвременните човешки дейности, като строителството, рекламата, във всички екранни и други визуални продукции. Но очарованието на рисунката и маслената живопис, според мен, е именно в тяхната творбите си. А за рисунката, моето най-голямо пристрастие, мога да кажа по безспорен начин, че от най-древните цивилизации по нашите земи, след тях траките, та чак до наши дни, все същото – същите изящни или умишлено деформирани линеарни изображения, композиционни проблеми, същото мигновено изливане на чувство и идея… рисунката притежава космическа стойност... За мен чистата линия е най-разкошното нещостародавност, в това, че със същите средства и техники са се изразявали толкова много прочути творци в продължение на векове. С маслени бои са изписвали платната си Леонардо да Винчи, Рафаел Санти, Диего Веласкес, Рембранд, Ван Гог, Пикасо, Дали и хиляди други. И ето днес аз, притежавам най-голямото щастие -  със същия дизайн четки, по същия начин замесвам цвета на заоблената махагонова палитра, произвеждам същия характерен шум на триенето на четината у плата…, създавам като резултат от това .

          Съвременното изкуство като че ли е поставено пред страхотно предизвикателство, разкъсвано между крайни позиции на силно вдъхновение и капитулация, усамотение и ленност, на модерност, традиционност или първичност, космичност и националност. Нищо чудно да е така днес, когато още от деца се налага да бъдем динамични, мисловно ориентирани и смели в констатациите и делата  си. Каквото и да се казва, винаги най-важното за художника ще си остане и ще бъде вдъхновението,  истинско, самопризнато, искрено.       

               Често аз се заразявам със силна страст към рисуването от създаденото преди мен, от тези, които са внушавали у мен респект с творчеството си, които са си поставяли сложни творчески задачи и са оставяли диря след себе си – велики творци като Леонардо, Пикасо, Дали,

Димитър Казаков и много други.

              Тези извори за мен никога няма да пресъхнат, защото от тях струи великото майсторство на живописването и рисунъка, защото ме карат да стоя изтръпнал пред платното, чувствайки се техен ученик. Аз изучавам тези художници, нося ги в мислите си, съпоставям ги, следвам ги и „разговарям с тях”.

        Моето мнение е, че в България художниците от моето mоколение слабо познават и ценят изобразителното ни наследство и не се съизмерват с него. Изложбите, които се организират на стари български майстори, изглеждат понякога безинтересни за хората от моето поколение. Причината за това се корени според мен в липсата на самочувствие и в подвластието на много комплекси.  Трябва да съзнаваме, че имаме основание да сме горди с родното изобразително изкуство. И това, което искам да подчертая тук е, че художници като Димитър Гюдженов, Иван Милев, Майстора, Стоилов, Казаков, трябва да се разглеждат като не по-малко ценни от известните ни импресионисти, символисти, модернисти, постмодернисти и др., защото те категорично заслужават нашето уважение, респект и гордост, че ги е имало.